СЛУЧКА В КУШЕТА
Пътувам за морето с нощния влак, в кушет вагона. Сам съм в купето. Сам… та чак тъпо сам. Излязох в коридора да се поразсея и… На съседния прозорец – кацнало едно… врабче! Гледа ме упорито-закачливо. Едно такова, хубавичко… Отворих пред мен, пак поглеждам, пак ме гледа. И вее коси на вятъра.
– Не ти се спи, а? – подхвърля ми тя. – Да поиграем на „ку-ку“?! Ако не те е страх, де.
Мен малко ми трябва, ама така, отдалече, да не уплаша врабчето:
– А как се играе?
– Лесно! Да влезем в купето, ще ти покажа! – и ми намигна.
Е, това намигване ми подпали сърмите. Но се държа на положение.
– Дадено! – рекох й.
Влязохме. Тя пази дистанция. Да видим докога…
– Първо – казва – ти си затвори очите, и ще ги отвориш, щом кажа „Ку-куу!“!
Затворих ги, след малко чух:“Ку-куу!“ и… очите ми изскокнаха!
Тя бе напълно гола! О, небеса! По-гола няма накъде. А аз я зяпам като… Като диабетик вафла я зяпам. Шоколадова. И все така ми се усмихва…
– А сегааа аз затварям очи – пое пак тя инициативата – и като кажеш:“Ку-куу!“, ще ги отворя!
Минута още се трещих, докато думите й отново ме дръннат в китарата, и за пет секунди се бях съблякъл.
– Ку-кууу!
– Ооо, чудесно! – каза тя – Твой ред е. Затвори очи, ще те приближааа, но не ги отваряй, докато не кажа: „Ку-кууу!“!
Затворих ги… Влакът потропва. А чайникът кипна! Фантазии се запрескачаха. Присвих устни в очакване… Нищо! Не каза ли „Ку-куу!“? Ослушвам се – пак нищо!
– Хеей, каза ли: „Ку-куу!“?
Отговори ми влакът! Облеших очи – никой!!! Ни момиче, нито дрехи, ни панталон, ни портфейл… Ни-кой! И в коридора. Мамммм… Е, поне чаршаф има. Ових се, слязох на гарата, а там на перона – още двама по чаршафи! Единият ми вика:
– Как е, колега? И ти ли игра на „Ку-кууу!“…