Едно момченце било дебил. Но то, както се полага според ефекта на Дънинг–Крюгер на дебил, не знаело, че е дебил. И по тази причина си живеело щастливо и изобщо не зле.
А друго момченце било много умно. Генийче, един вид. И както се полага според ефекта на Дънинг–Крюгер за умните се намирало постоянно в търсене на истини и терзания. Затова живеело тревожно и неуверено.
Един ден те се срещнали:
— Животът е прекрасен! – възкликнал дебилът.
— Това е спорно твърдение, отговорило умното дете.
— Защо? – попитало момчето-дебил.
И геният започнал дълго и напоително да обяснява законите на диалектиката, да философства и изяснява произхода на материята, да говори за антропологията, все теми абсолютно непонятни на дебила.
И този същият дебил след като изслушал умното момченце свил рамене и попитал:
— Ти кво, бе? Да не си дебил?