Един български учен бил изпратен на обмяна на опит в Япония, в Токио. Още на летището той се качил в първото такси и подал на шофьора бележка с името на института, в който трябвало да отиде.
Шофьорът кимнал и потеглил. А нашият човек разглеждал с удивление картината навън, но от време на време хвърлял око и към таксиметровия апарат – щото командировъчните не били големи и се притеснявал колко ще го „обелят“.
Пътували в мълчание, понеже нашенецът не знаел хич японски, с английският се оправял горе-долу, но шофьорът изглеждал толкова отдаден на това, което прави, че не искал да го разсейва.
И все пак не забравял да поглежда към таксиметровия брояч и така забелязал, че по едно време самия таксиметров шофьор изключил апарата. И след 4-5 минути пак го включил.
Пътували още известно време и накрая стигнали пред института. Там вече го чакали подредени в редичка малка група от негови японски колеги, които били предупредени за пристигането му.
Разменили си традиционните поклони и приветствия, те помогнали и с багажа му и тогава нашия човек не издържал и помолил на английски един от колегите си да попита шофьора защо е спирал апарата в част от пътуването им.
Колегата му сторил това – на японски разбира се – и таксиджията с усмивка му отговорил нещо. Пак на японски.
След което обяснил на нашенеца, че шофьорът признал, че по време на пътуването пропуснал едно отклонение, по което трябвало да минат. И така маршрутът се удължил с около километър и половина – по негова вина.
Затова и бил изключил брояча през това време.
Когато командировката му свършила и се прибрал в родината, нашия човек разказал тази история на един свой приятел – таксиметров шофьор.
Онзи едва не умрял от смях…